На 19 януари 1884 година е роден българския дипломат, царски секретар и премиер Георги Кьосеиванов. Родом от Пещера, той завършва право в Париж през 1905 г. Дипломатическата му кариера започва в Рим през 1912 г. Работи последователно в посолствата ни в Цариград (1913-1915), Берн (1918-1920), Берлин (1920), Париж (1923-1924) и Букурещ (1925). Той е български пълномощен министър в Атина през 1926-1931 г., в Букурещ – 1931-1933 г. и в Белград през 1933-1934 г. Началник е на канцеларията на цар Борис Трети през 1934-1935 г., а в правителството на Андрей Тошев (21 април – 23 ноември 1935 г.) е вече външен министър. Става министър-председател на България на 23 ноември 1935 г. и оглавявайки с реконструкции 4 кабинета, запазва поста си до 15 февруари 1940 г.
По време на управлението на Георги Кьосеиванов България достига забележителен икономически подем и стопански просперитет – още се помни митичната 1939 г. като мяра за нашенско благоденствие, но истината е, че то настъпва в резултат на икономическото ни обвързване с Германия. Освен това самият Кьосеиванов има врагове от старата политическа класа, изхвърлена от сцената след 19 май 1934 г., а и неговата предпазлива и благоразумна политика към края на 1939 г. става вече излишна за амбициозната и реваншистки настроена прогерманска върхушка около цар Борис Трети. Това налага оставката на Кьосеиванов на 19 октомври 1939 г. и разпускането на непокорния парламент .
На 24 октомври 1939 г. Георги Кьосеиванов оглавява своя последен, четвърти, кабинет. Задачата му е да подготви изборите за 25. ОНС . Само че този път министър-председателят от 15 февруари 1940 г. се казва Богдан Филов. Кьосеиванов поема дипломатическата ни мисия в Берн, където е посланик до 13 септември 1944 г. и след отзоваването си от новия ОФ кабинет на Кимон Георгиев и външния министър Петко Стайнов отказва да се завърне в страната, оставайки емигрант в Швейцария.
Името на Кьосеиванов влиза в обръщение и при съставянето на регентския съвет, положил клетва пред парламента на 9 септември 1943 г. Германците се противопоставят на кандидатурата му, тъй като според посланик Адолф Бекерле: „За нас той е неподходящ за регент. Той е демократ, който има англофилски тенденции.“
Георги Кьосеиванов не се подчинява и на новата ОФ власт. Той остава в Швейцария. Според Стефан Попов („Безсъници“, 1992 ) с авторитета си е бил безспорен център на емигрантската ни общност в Европа, но така и не проявява необходимата активност, за да актуализира каузата й пред меродавните политически фактори. Освен това в противовес на прокараната версия, че е пишел мемоари за нашите национални катастрофи – както заявява Андрей Чапразов – изиграл неговото алтер его проф. Механджийски в епизода „Тайната на шифъра“ (1971) от легендарния хит „На всеки километър“ на Неделчо Чернев и Любомир Шарланджиев, Кьосеиванов не оставя и един ред мемоари след смъртта си на 27 юли 1960 г.
Днес около името на Георги Кьосеиванов отново ще се шуми, а делото му ще бъде подлагано на различни интерпретационни оценки. Хубаво е при подобни амбициозни начинания да се преследва обективния тон, за да не го смятаме както за политическо нищожество, така и за наследник на Стамболов. От това само ще спечели паметта на този изтъкнат наш държавник.